21 - 24.04 Калофер - Тъжа - Узана - Габрово

Като за начало, адаша ми върза тенекия... Изчаках си чакането на студа под една лампа, ужким се видя по-добре и от далеко ама ниц. 10 мин. преди тръгването на влака се сурнах с едно такси и го намирам на гарата, той ме чакал 1 мин. и помислил, че съм заминал. Простено да му е, не е знаел какво върши. По-важното е, че се събрахме и дружно потеглихме към Калофер. Не ни бе писано да стигнем до там здрави и читави, поне не на всички...
На гара Тулово, докато си чакахме връзката за Калофер, Ангел и Иванина в пристъп на умопомрачение решиха да скачат един връз друг. Резултатът е пинг-понг топче на челото на Иванина и липсващ епидермисен слой от кухалницата на Ангел... В детайли разборът на акцията е следния - Ангел убеждава Иванина да се метне на гърба му, тя го хваща за врата (по невнимание?) и го задушава, почти падат назад. Със сетни сили и последна капка въздух в дробовете Ангел се навежда напред (пред очите му минават кадри от живота), раницата на Иванина решава да се включи в забавата и пада възможно най-напред. Ангел тотално губи баланс (центъра на тежестта вече е някъде два метра напред) и с Иванина челно посрещат земната твърд. Веселието продължава - Ангел не може да стане, защото Иванина с раницата си му тежи. Иванина също не може да стане, защото ръцете и са заклещени под Ангел. Параграф 22... Тичане, вайкане, мокри кърпички - даде господ, оправиха се. Качихме се на влака - и към Калофер, от там вече в пълен състав (+ Катя и Пешо) още малко до село Тъжа. Кафе, коне, комунистически лозунги и опънахме нагоре по пътеката към х. Тъжа.
Отрядът се разцепи на две - надъхани младежи, петимни за кози пътеки под 45 градусов наклон и от друга страна хора, вече улегнали, желаещи единствено да се мъкнат из пътя като народна песен и да пълнят очи си с природна красота а тумбаци си с бира. С Ангел използвахме случая и се навряхме къде ли не за да се снимаме - из водопади, под мостове, по дървета - така весело си вървяхме до х. Русалка, където спряхме за отдих, порадвахме се на хъскито на хижарите, пихме по чайче и продължихме към х. Тъжа.
Из пътя, пак препятствие - без да обсъждам надълго дъжда дето ни накваси стигам до момента, в който се зачудихме от къде да прекосим реката на пътя си (не че се налагаше, ама нали сме все отбор юнаци). Който можа - прескочи, моя милост примерно. Който не можа цопна барабар с раницата си в потока, Лъчо може да дава уроци как най-удачно да си засили човек раницата и да я пльосне в средата на потока, че и да нагази след нея. На Поля и беше все едно вече, ходенето и дойде множко и тя безропотно си прешляпа поточето колкото пъти го видя пред себе си. Точно на това място - долината на рекичката преди х. Тъжа станахме свидетели на изключително красиви и някак нереални пейзажи. Представете си едни обширни поляни, които се спускат от гората към речното корито, обляни в слънчева светлина с пърхащи наоколо пеперуди и аромат на свежест. Ха сега си ги представете лилави... Нали...? Нереално, но факт - толкова минзухари не съм си и представял, че може да съществуват. Докъдето ти стига погледа - лилави поля. Саша намери бял минзухар и го гледа с умилението на земеделец, чийто дванайсет годишен син изкарва първата си бразда. В хижата се сушихме, ядохме, пихме, играхме асоциация, Катя ми го начука - само двамата устискахме до Великден и криво-ляво ( Саша, ти си знаеш ;-) ) се отпуснахме за заслужена почивка и разкрасяващ сън.
Станахме рано на следващия ден и продължихме с чукането, общо взето всички ме набиха и аз от мъка се нагмуцах с яйца и козунак. Оказа се, че още в началото трябва да се превземе едно заснежено възвишение - тук изгубихме Ивелин и Поля, върнаха се в хижата, за да си починат още и да се върнат към Русе по обратния път. По пътя към Узана имаше доста мъгла, в един момент не виждаш маркировката, а в следващия се открива прекрасна панорамна гледка, на фона на която Ангел обяснява защо не трябва да се яде жълт сняг. Стан постави основите на гранитно-ориентираното програмиране и изяви желание да чука камъчки в Микрософт. Преди х. Мазалат имаше много яка козя пътека по едни камънаци и долу пейзажите изглеждаха като зелена зараза, малко по малко обхващаща нагоре кафевите планини. След като хапнахме и починахме на Мазалат ( там оставихме Марина, чийто крак се поду и заболя ) настана голямото газене в калта. Близо час сме шляпали ( джвакали, дзупали), губили и намирали в калта обувките си. През това време Саша и Стан почти доведоха Катя и пишещият тези редове до бяс с абсолютното си нежелание да познаят думата "милинка" ( дебела, мазна, кръгла закуска, съставена от парчета и със сирене от горе ). Оставихме групата да се снима на географския център, а с Катя избързахме към хижата, за да им използваме всичката топла вода ( МУХАХАХАХА )...
В хижата довършихме яйцата и козунаците, който докопа топла вода се изплацика, някои хора намазаха масаж ( че и два ) и морни глави залепихме о възглавниците. На сутринта, след всичкото клатене, Ангел със свежите идеи предложи бой с възглавници и докато се усети Катя му лепна една по зидарски. Саша се показа да провери за какво иде реч и му бе обяснено по голата кофа, след което възглавници полетяха и от долния етаж. Песът Чарли не присъстваше и ни бе обяснено, че той е всъщност от една съседна хижа. Друг път ще се засечем и с него.
Нямахме особени произшествия по познатия маршрут към Шипка, този път опитахме катък и той засенчи всякакви нещастни биволски млека. Не успяхме обаче да го опляскаме всичкия, тежичък ни дойде... От Шипка по пътечката през гората до Етъра и после Габрово, оставихме Катя в автобуса за София ( по традиция стигнахме там 5 мин. преди тръгването ) и адаша ни заведе в едно много приятно заведение, което да пукна ако се сещам как се казва. Там изгубихме времето до влака и през Царева ливада и Горна оряховица се прибрахме в Русе.
Взе да ни става навик тая хижа Узана, вярно че е хубаво там, но вече ми се иска да обиколим и някъде другаде. Следващата седмица с Ангел сме канени на гости у Катя в София и ще катерим Витоша... Ой-ла-ри-пи-и-и-и-и...