Да му се не види, все едно на въже сме държани цяла зима. Само като се стопли и раззелени, хукнахме по чукарите като невидели. Саша подхвърли мимоходом:
- Знаете ли колко е приятна разходката от Кошов до крепостта на Червен по Лома? Тръгваме си сутринта към Кошов по хладно с влакчето. Лек преход за 2 часа... На крепостта се хапва / пийва / поспива и вечерта - обратно.
Идеята ни допадна като топъл хляб със сирене. Пуснахме слуха, агитирахме обичайните заподозрени и в петък се оказа, че по геометрична прогресия (всеки предложил на още някого) сме се събрали около 50 (петдесет) души, представители на Молдова, Украйна, Албания, Унгария, Етиопия и България. Отидохме с Ангел и Саша да купим груповия билет, лелката на гишето въздъхна и стоически подпечата и подписа всичките 50 парчета, едно по едно. Стиснахме ръце, уговорихме потайна среща на разсъмване и аз отпраших към Текето.
Сутринта в неделя взех за адютант адаша и се паркирахме на гарата. Дойде влака от товарна гара, там се бяха напълнили останалата част от групата, качихме се ние и що да видим: Два вагона паплач, и едни бутилки бира гастролират по купетата. Саша със весела шапка, а Олег и Игор с китари. Спирка Кошов не се забелязва лесно, като във вица за поручик Ржевски, дето Наташа го питала как намира гърдите и, а той отговорил - "Трудно". Има един умрял перон и толкова, никаква постройка по която да разбере човек, че там трябва да слезе. По асфалтиран път се стига до едноименното село, зареждат се запасите от бира / вода и се продължава по реката.
Тук започна веселото - нивото на реката е височко и навред се шири лепкава (а може би и лековита) кал. Започнахме да джвакаме и дойде момента, в който напред не можеше да се продължи. Вървяхме горе по скалите докато ни омръзна и постепенно се разделихме на групи. Първите слязоха уж да видят има ли още кал. Не се върнаха, пихме по едно за кураж и продължихме по скалите. След 2-3 завоя и адски много тръни втора група решихме да слезем и продължим по реката. Намерихме си удобно (римува се с лобно) място и тръгнахме надолу.
Тръгнахме е силно казано, спускахме се метър по метър. Иванина като пантера скок-подскочи първа, а през тръни и сипеи, Цецка и Калина се справиха мъжки и с минимална помощ, а на места с носене се изсипаха след нея на тревата. Аз за малко да се хвърля от горе, а Цецо в агресивен слалом почти подбра със себе си Лъчо и Росен. Издрани и гладни хапнахме на сянка и продължихме до крепостта. Леката, двучасова разходка направихме за 6 часа и пристигнахме около 14 часа до Червен. Там хапнахме, играхме мач, катерихме се по крепостните стени, починахме и 16 часа по-изморените се натовариха на автобуса, а петимните за още разходка поехме обратно към Кошов.
Обратния път само покрай реката наистина отне 2 часа. Дърветата тъкмо се разлистват, цветята се разтварят, реката примамливо ромоли а птичките пеят едни песни - направо не ти се прибира в града. Пълниш очите със зелено, а дробовете с аромат и все по-унило крачиш към влака и работното ежедневие. В Кошов има 100 годишна немска мелница, която до преди 2 години е работила. Водачите ни (три енергични хлапета) разказаха, че училището също е затворено поради липса на ученици и малкото останали деца ходят до съседни села да се учат на четмо и писмо. Селцето е приятно, чужденците вече са започнали да купуват къщи там. Във влака се намерихме със Стан, който се връщаше към Русе и пак сред бира, смях и песни се изсипахме на гарата.
Колкото и често да правим такива разходки, няма да ми омръзнат.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар